Любовта е същата
Нерядко, в регресия, клиентът разбира, че преди е бил друго същество, а не човек. Това е един такъв случай, в който като цел на регресията е поставен въпросът откъде се познава с конкретен човек и като отговор излиза този спомен. В момента двамата са в любовни отношения и се разкрива тази тъжна история на любовта им.
Тичам през безкрайно поле. На места тревата е зелена, на други е пожълтяла. Поглеждам надолу към тялото си виждам, че не съм човек, а сърна. Имам кафява козина. Женска съм. Тичам, тичам през полето с всичка сила. Сама съм, няма други, не знам какво става. Не знам къде отивам.
Насочват ме да видя къде живея. Виждам местенце в гората, между млади дръвчета, има суха шума по земята. Знам, че съм спала там. Усещам, че стадото ми е наблизо, всички сме там в гората. Може би сме около 50 животни. Заедно сме, в една обща енергия. Вечер е. С мен има друго животно—мъжка сърна. Лежим с подгънати под себе си крака, един срещу друг. Душим си муцуните, преплитаме си вратовете—той си слага главата на мен, аз на него Много се обичаме. Двойка сме.
После виждам, че цялото стадо тичаме през полето. Има хора. Виждам един мъж с ласо. Ярко синя риза и черна каубойска шапка...Но има повече мъже. Хрумва ми, че това е дивият запад в Америка. Хващат до мен една сърна с ласото, тя се спъва и се претълкува няколко пъти на земята. Изпитвам ужас. Мисля, дали той ще се спаси, но нищо не мога да направя. Никой на никого не може да помогне, можем само да бягаме.
Аз бягам с всичка сила...това изглежда е началната сцена...оказвам се сама в полето, откъснала съм се от стадото и бягам сама...Търся го...Отивам натам, където знам,че са хората. Виждам лагера им, виждам че има одрани кожи. По миризмата усещам, че една от тях е неговата. Тръгвам си...вървя сама в полето и го търся. Знам, че няма да го намеря, но го търся…После виждам, трупа си, умряла съм от някаква заразна болест. Има лешояди около трупа ми.
Смисълът на този живот е бил да преживея любов, без никакви усложнения, без нищо човешко в нея. Без никакви мисли. Просто среща на любов и нищо друго. Но явно тук е трудно и любовта се отнема...
Тичам през безкрайно поле. На места тревата е зелена, на други е пожълтяла. Поглеждам надолу към тялото си виждам, че не съм човек, а сърна. Имам кафява козина. Женска съм. Тичам, тичам през полето с всичка сила. Сама съм, няма други, не знам какво става. Не знам къде отивам.
Насочват ме да видя къде живея. Виждам местенце в гората, между млади дръвчета, има суха шума по земята. Знам, че съм спала там. Усещам, че стадото ми е наблизо, всички сме там в гората. Може би сме около 50 животни. Заедно сме, в една обща енергия. Вечер е. С мен има друго животно—мъжка сърна. Лежим с подгънати под себе си крака, един срещу друг. Душим си муцуните, преплитаме си вратовете—той си слага главата на мен, аз на него Много се обичаме. Двойка сме.
После виждам, че цялото стадо тичаме през полето. Има хора. Виждам един мъж с ласо. Ярко синя риза и черна каубойска шапка...Но има повече мъже. Хрумва ми, че това е дивият запад в Америка. Хващат до мен една сърна с ласото, тя се спъва и се претълкува няколко пъти на земята. Изпитвам ужас. Мисля, дали той ще се спаси, но нищо не мога да направя. Никой на никого не може да помогне, можем само да бягаме.
Аз бягам с всичка сила...това изглежда е началната сцена...оказвам се сама в полето, откъснала съм се от стадото и бягам сама...Търся го...Отивам натам, където знам,че са хората. Виждам лагера им, виждам че има одрани кожи. По миризмата усещам, че една от тях е неговата. Тръгвам си...вървя сама в полето и го търся. Знам, че няма да го намеря, но го търся…После виждам, трупа си, умряла съм от някаква заразна болест. Има лешояди около трупа ми.
Смисълът на този живот е бил да преживея любов, без никакви усложнения, без нищо човешко в нея. Без никакви мисли. Просто среща на любов и нищо друго. Но явно тук е трудно и любовта се отнема...
Изседване на прични за наднормено тегло
В регрсия, могат да бъдат търсени причините за даден проблем-бил той здравословен, проблем в отношенията с някого или каквато и да е друга важна и продължителна проблемна ситуация. Тогава е възможно да не се видят цели животи, а подсъзнанието избира да покаже отделни сцени от различни животи, в които се корени причината за това. Следва пример за това: Клиентка със заявка за регресия с цел намиране на евентуални кармични причини за наднормено тегло. Виждат се сцени от 4 различни живота илюстиращи причините душата да избере в този живот тялото да е такова.
Първа сцена: Виждам се на ръба на много висока скала, под която има пропаст, като каменна колона насред бездната. Знам, че това е планина в Китай. Аз съм младо момиче. Зад гърба ми стои Учителят ми. Той е просветлен отшелник, който ме е довел там за да ме учи за природата на ума като празнота. Хрумнало му е да ме доведе на ръба на тази скала със затворени очи, и когато съм на ръба да ме накара да ги отворя, за да мога от шока да разбера концепцията по-добре. Това е негова идея, просто мy е дошло на ум да го направи. Отварям очи и се парализирам от страх. Бездната под мен е може би 500 метра дълбока, а аз съм на самия ръб на скалата. Появява ми се мисълта, че това е неправомерен риск, че просто на него така му е хрумнало, без да се съобрази, че рискува живота ми. Знам, че ние сме също любовници. Той ме учи на всичко това, защото е бил привлечен и ме е пожелал, иначе изобщо не би си губил времето с мен. Аз съм се влюбила много силно в него и съм се предала изцяло на волята му. По-късно аз забременявам и той ми казва, че той като отшелник не може да влезе в роля на глава на семейство и ме изоставя да родя сама детето и да се оправям както мога.
Втора сцена: Виждам се в далечното минало, може би преди две хиляди години, в централна Европа. Мъжът ми ме бие защото смята, че съм му изневерила. Удря ме с гняв. Аз плача и му се моля да повярва, че не съм му изневерила. Той казва: “аз го усещам, виждам го, че си ми изневерила”. Аз започвам да плача горчиво, защото зная, че в мен е имало чувство към другия мъж, но въпреки, че не съм го реализирала, знам, че не мога му го докажа, и че той усеща чувството ми. Той вижда този плач, разбира емоцията и го приема като доказателство, че наистина съм виновна. Ожесточава се още повече от това и ме бие още. Не ме пребива, въздържа се, но ми причинява болка и излива гняв върху мен. След това ме изоставя.
Трета сцена: Сцена на сексуално насилие. Мъж ме е хванал и прави с мен каквото си иска, аз съм ужасена и не мога да се противопоставя, абсолютно безсилна съм. Усещам много силно, че сексуално желание насочено към мен отваря врати за насилие.
Четвърта сцена: Виждам сексуална сцена от настоящия живот, аз с любовник, и виждам как той иска да ме премести в някаква позиция в леглото, но вижда, че няма да може, защото съм тежка и се спира. Осъзнавам мисълта му въпреки, че не я изказва и това усещане ми харесва. Въпреки, че в тази ситуация няма никаква злоупотреба и насилие, а е много приятно и желано преживяване, откривам у себе си, че ми хресва да не мога да бъда местена и подмятана според желанието на мъжа. Много силно осъзнавам, че имам убеждението, че харесването на мъжа ме отваря към произвола му и поради това съм избрала тяло, което няма да бъде универсално харесвано и желано, което силно ще намали опасността за мен, а също такова тяло не може да бъде произволно местено, подмятано и сгъвано, според нечие желание и без мое разрешение.
Като разглеждам тези четири сцени от различни животи, осъзнавам, че съм си направила извод, че за мен е изключително опасно да бъда харесвана сексуално и пожелана от мъже. Ако мъж ме харесва и аз се влюбя в него, това ме прави напълно подвластна на неговата воля и той може да прави каквото му хрумне с мен. Може ако реши да рискува живота ми с цел духовни уроци, да ме изостави сама ако забременея, без да поеме никаква отговорност за действията си и без оглед на последиците за мен. Просто да ме ползва според желанията и идеите си като предмет. Мъжът може да ме бие и да ме изостави, защото ме е обичал и аз съм го разочаровала, независимо дали вината ми е реална или не. На базата на тези преживявания, съм си направила извода, че ако някой ме е пожелал, той може да ми причини всичко и това е много опасно и душата ми е взела мерки за минимизиране на рисковете.
Първа сцена: Виждам се на ръба на много висока скала, под която има пропаст, като каменна колона насред бездната. Знам, че това е планина в Китай. Аз съм младо момиче. Зад гърба ми стои Учителят ми. Той е просветлен отшелник, който ме е довел там за да ме учи за природата на ума като празнота. Хрумнало му е да ме доведе на ръба на тази скала със затворени очи, и когато съм на ръба да ме накара да ги отворя, за да мога от шока да разбера концепцията по-добре. Това е негова идея, просто мy е дошло на ум да го направи. Отварям очи и се парализирам от страх. Бездната под мен е може би 500 метра дълбока, а аз съм на самия ръб на скалата. Появява ми се мисълта, че това е неправомерен риск, че просто на него така му е хрумнало, без да се съобрази, че рискува живота ми. Знам, че ние сме също любовници. Той ме учи на всичко това, защото е бил привлечен и ме е пожелал, иначе изобщо не би си губил времето с мен. Аз съм се влюбила много силно в него и съм се предала изцяло на волята му. По-късно аз забременявам и той ми казва, че той като отшелник не може да влезе в роля на глава на семейство и ме изоставя да родя сама детето и да се оправям както мога.
Втора сцена: Виждам се в далечното минало, може би преди две хиляди години, в централна Европа. Мъжът ми ме бие защото смята, че съм му изневерила. Удря ме с гняв. Аз плача и му се моля да повярва, че не съм му изневерила. Той казва: “аз го усещам, виждам го, че си ми изневерила”. Аз започвам да плача горчиво, защото зная, че в мен е имало чувство към другия мъж, но въпреки, че не съм го реализирала, знам, че не мога му го докажа, и че той усеща чувството ми. Той вижда този плач, разбира емоцията и го приема като доказателство, че наистина съм виновна. Ожесточава се още повече от това и ме бие още. Не ме пребива, въздържа се, но ми причинява болка и излива гняв върху мен. След това ме изоставя.
Трета сцена: Сцена на сексуално насилие. Мъж ме е хванал и прави с мен каквото си иска, аз съм ужасена и не мога да се противопоставя, абсолютно безсилна съм. Усещам много силно, че сексуално желание насочено към мен отваря врати за насилие.
Четвърта сцена: Виждам сексуална сцена от настоящия живот, аз с любовник, и виждам как той иска да ме премести в някаква позиция в леглото, но вижда, че няма да може, защото съм тежка и се спира. Осъзнавам мисълта му въпреки, че не я изказва и това усещане ми харесва. Въпреки, че в тази ситуация няма никаква злоупотреба и насилие, а е много приятно и желано преживяване, откривам у себе си, че ми хресва да не мога да бъда местена и подмятана според желанието на мъжа. Много силно осъзнавам, че имам убеждението, че харесването на мъжа ме отваря към произвола му и поради това съм избрала тяло, което няма да бъде универсално харесвано и желано, което силно ще намали опасността за мен, а също такова тяло не може да бъде произволно местено, подмятано и сгъвано, според нечие желание и без мое разрешение.
Като разглеждам тези четири сцени от различни животи, осъзнавам, че съм си направила извод, че за мен е изключително опасно да бъда харесвана сексуално и пожелана от мъже. Ако мъж ме харесва и аз се влюбя в него, това ме прави напълно подвластна на неговата воля и той може да прави каквото му хрумне с мен. Може ако реши да рискува живота ми с цел духовни уроци, да ме изостави сама ако забременея, без да поеме никаква отговорност за действията си и без оглед на последиците за мен. Просто да ме ползва според желанията и идеите си като предмет. Мъжът може да ме бие и да ме изостави, защото ме е обичал и аз съм го разочаровала, независимо дали вината ми е реална или не. На базата на тези преживявания, съм си направила извода, че ако някой ме е пожелал, той може да ми причини всичко и това е много опасно и душата ми е взела мерки за минимизиране на рисковете.
Души-двойки
Една интересна регресия, която започва съвсем малко преди смъртта и разглежда какво става след смъртта, когато сме насилствено разделени с човек, с който сме много свързани и обичаме дълбоко, в този случай--души двойки са разделени от смъртта на едната. Душата отказва да продължи нататък и съпровожда любимия си до края на неговия живот.
Тичам през гора, гонят ме, има смъртна заплаха. Облечена съм в нещо като дълга кожена туника и под нея нося нещо, което прилича на кожен панталон, но знам, че е само крачоли. Имам твърда черна коса, която не е сплетена и изглежда някак прашна. Докато бягам се хващам за едно дърво и в този момент една стрела се забива в дланта ми и я приковава за дървото. Измъквам стрелата, чупя я, продължавам да бягам. Със сетни сили излизам от гората, пред мен се открива голяма поляна с индианско село по средата. Виждам група типита, не са много, може би не повече от десет. Издавам някакъв специфичен вик, някакъв сигнал за опасност е. Хората от селото ме чуват, сепват се, спускат се към оръжията си.
Аз падам изтощена на земята. Покрай мен тичат войни от друго племе, излезли са и те от гората и тичат към моето село. Изглежда ме взимат за мъртва, защото ме отминават. Виждам как се води битка в селото ми, с тревога гледам своето типи, там е мъжът ми и двете ни малки деца. Надигам се за да ида и аз там и в този момент зад мен от гората излиза още един вражески войн и ме пронизва със стрела в гърба, от много близо. Умирам на място. Виждам, че е едър мъж с коса оформена като гребен и обръсната отстрани глава. Не знам от кое племе е той, но ми хрумва, че ние сме Асинибойни.
При смъртта няма прекъсване на съзнанието, тялото умира, но аз-ът си остава жив. Отивам към селото си за да видя какво се случва с мъжа ми и децата, някак си просто “прелитам” или се премествам там с намерението си. Виждам мъжа ми, който с огромни усилия се бие с един мъж на кон, виждам, че онзи е по-силен. Събирам цялата си енергия и се спускам като едно енергийно кълбо върху главата на другия и той за момент губи ориентация. Нямам идея как му се е отразило на него и какво е изпитал като моята нематериална същност го е нападнала, но ефектът е като от удар по главата, за момент той е зашеметен. Мъжът ми вижда това и нанася съкрушителен удар, убива го. В този момент виждам, че към него тича друг враг и някак си му казвам в съзнанието това, той се обръща рязко, вижда врага и отбива атаката. Виждам, двете си деца как седят уплашени в типито, успокоявам се, че всичко е наред с тях.
Битката е приключила, хората се събират. Виждам, че мъжът ми намира тялото ми в тревата. Издава пронизителн вик на мъка, това е ритуален вик на скърбене. Виждам колко му е мъчно и на мен също ми е ужасно тъжно за неговата мъка и, че са ни разделили, че не мога да съм с него.
Мъжът ми взима друга жена, жената е мила и много смирена. Грижи се за децата ми и за него. Няма нито сянка на ревност. Доволна съм, че има кой да се грижи за него. Той е най-важното нещо за мен. Някак си децата ми не са ми фокус. След като се уверих, че са живи и имат нова майка не мисля повече за тях и цялото ми внимание е върху мъжа ми.
Следващата сцена, която виждам е как моето племе се премества някъде. Изглежда където сме били няма дивеч и трябва да намерим други територии. Зима е, движат се през поле покрито с дебел сняг, много е студено. Има коне, на гърбовете на които има закачено приспособление от два дълги пръта, между които е опъната кожа и задния край се влачи като шейна. На него са натоварени деца и багаж. Не са голяма група. Аз съм мъртва, но духът ми е с тях и следи как е мъжа ми, непрекъснато съм с него, той е най-важното за мен.
Племето решава да спре до малка горичка. Мъжът ми е против. Казва им, че там има бърлога на гризли, която в момента спи зимен сън, но на пролет ще се събуди и ще ги нападне. Те му казват, че нямат избор, че хората са изтощени и ако продължат напред ще загинат. Казват му, че ще влязат сега в бърлогата на гризлито и ще я убият докато спи. Той се възмущава ужасно и казва, че това е недостойно, че това е престъпление. Но разбира, че нямат избор освен да спрат там и се съгласява. През цялото време докато говоря за реакциите на мъжа ми говоря от свое име, все едно аз изпитвам тези чувства и имам тези мисли. Мисля, че това е защото с мъжа ми сме всъщност една душа, душа-двойка. През цялото време моята невъплътена същност е до него, знам какво мисли и чувства той и се тревожа за него.
Следващата сцена, която виждам е, отново зимна, мъжът ми отива на лов сам, през заснеженото поле. Иведнъж кракът му пропада през лед, той пада и подгизва в ледена вода. Отдолу е било замръзнало езеро, а той не е знаел. Той успява да се измъкне, но е много опасно да не замръзне така мокър. Събул си е крака, свалил е мокрите кожи и се суши на огън. В следващия миг вдига глава и вижда, че е заобиколен от голяма глутница вълци. Вълците са напълно мълчаливи, огромни сиви животни. Гледат го със спокоен поглед, знаят, че той е техен. Мъжът ми също разбира това. Знае, че дори да влезе в битка, може да убие един-два вълка, но със сигурност не може да се спаси. Решава, че не е уважително да убие животните без причина, след като това няма да му помогне, и избира да посрещне смъртта и да им се предаде, така както на него са се предвали други животни като е ходил на лов. Съблича горната си дреха и остава гол до кръста. Застава на колене пред вълците и разтваря ръце. Водачът на глутницата прави скок и захапва гърлото му в абсолютна тишина.
Виждам как душата му напуска тялото и се виждаме, спускам се към него, прегъщаме се, плачем от щастие. Казвам му, че не искам никога повече да се разделяме, питам го ‘защо ни разделят’? Това да съм с него е съвършеното щастие.
Тичам през гора, гонят ме, има смъртна заплаха. Облечена съм в нещо като дълга кожена туника и под нея нося нещо, което прилича на кожен панталон, но знам, че е само крачоли. Имам твърда черна коса, която не е сплетена и изглежда някак прашна. Докато бягам се хващам за едно дърво и в този момент една стрела се забива в дланта ми и я приковава за дървото. Измъквам стрелата, чупя я, продължавам да бягам. Със сетни сили излизам от гората, пред мен се открива голяма поляна с индианско село по средата. Виждам група типита, не са много, може би не повече от десет. Издавам някакъв специфичен вик, някакъв сигнал за опасност е. Хората от селото ме чуват, сепват се, спускат се към оръжията си.
Аз падам изтощена на земята. Покрай мен тичат войни от друго племе, излезли са и те от гората и тичат към моето село. Изглежда ме взимат за мъртва, защото ме отминават. Виждам как се води битка в селото ми, с тревога гледам своето типи, там е мъжът ми и двете ни малки деца. Надигам се за да ида и аз там и в този момент зад мен от гората излиза още един вражески войн и ме пронизва със стрела в гърба, от много близо. Умирам на място. Виждам, че е едър мъж с коса оформена като гребен и обръсната отстрани глава. Не знам от кое племе е той, но ми хрумва, че ние сме Асинибойни.
При смъртта няма прекъсване на съзнанието, тялото умира, но аз-ът си остава жив. Отивам към селото си за да видя какво се случва с мъжа ми и децата, някак си просто “прелитам” или се премествам там с намерението си. Виждам мъжа ми, който с огромни усилия се бие с един мъж на кон, виждам, че онзи е по-силен. Събирам цялата си енергия и се спускам като едно енергийно кълбо върху главата на другия и той за момент губи ориентация. Нямам идея как му се е отразило на него и какво е изпитал като моята нематериална същност го е нападнала, но ефектът е като от удар по главата, за момент той е зашеметен. Мъжът ми вижда това и нанася съкрушителен удар, убива го. В този момент виждам, че към него тича друг враг и някак си му казвам в съзнанието това, той се обръща рязко, вижда врага и отбива атаката. Виждам, двете си деца как седят уплашени в типито, успокоявам се, че всичко е наред с тях.
Битката е приключила, хората се събират. Виждам, че мъжът ми намира тялото ми в тревата. Издава пронизителн вик на мъка, това е ритуален вик на скърбене. Виждам колко му е мъчно и на мен също ми е ужасно тъжно за неговата мъка и, че са ни разделили, че не мога да съм с него.
Мъжът ми взима друга жена, жената е мила и много смирена. Грижи се за децата ми и за него. Няма нито сянка на ревност. Доволна съм, че има кой да се грижи за него. Той е най-важното нещо за мен. Някак си децата ми не са ми фокус. След като се уверих, че са живи и имат нова майка не мисля повече за тях и цялото ми внимание е върху мъжа ми.
Следващата сцена, която виждам е как моето племе се премества някъде. Изглежда където сме били няма дивеч и трябва да намерим други територии. Зима е, движат се през поле покрито с дебел сняг, много е студено. Има коне, на гърбовете на които има закачено приспособление от два дълги пръта, между които е опъната кожа и задния край се влачи като шейна. На него са натоварени деца и багаж. Не са голяма група. Аз съм мъртва, но духът ми е с тях и следи как е мъжа ми, непрекъснато съм с него, той е най-важното за мен.
Племето решава да спре до малка горичка. Мъжът ми е против. Казва им, че там има бърлога на гризли, която в момента спи зимен сън, но на пролет ще се събуди и ще ги нападне. Те му казват, че нямат избор, че хората са изтощени и ако продължат напред ще загинат. Казват му, че ще влязат сега в бърлогата на гризлито и ще я убият докато спи. Той се възмущава ужасно и казва, че това е недостойно, че това е престъпление. Но разбира, че нямат избор освен да спрат там и се съгласява. През цялото време докато говоря за реакциите на мъжа ми говоря от свое име, все едно аз изпитвам тези чувства и имам тези мисли. Мисля, че това е защото с мъжа ми сме всъщност една душа, душа-двойка. През цялото време моята невъплътена същност е до него, знам какво мисли и чувства той и се тревожа за него.
Следващата сцена, която виждам е, отново зимна, мъжът ми отива на лов сам, през заснеженото поле. Иведнъж кракът му пропада през лед, той пада и подгизва в ледена вода. Отдолу е било замръзнало езеро, а той не е знаел. Той успява да се измъкне, но е много опасно да не замръзне така мокър. Събул си е крака, свалил е мокрите кожи и се суши на огън. В следващия миг вдига глава и вижда, че е заобиколен от голяма глутница вълци. Вълците са напълно мълчаливи, огромни сиви животни. Гледат го със спокоен поглед, знаят, че той е техен. Мъжът ми също разбира това. Знае, че дори да влезе в битка, може да убие един-два вълка, но със сигурност не може да се спаси. Решава, че не е уважително да убие животните без причина, след като това няма да му помогне, и избира да посрещне смъртта и да им се предаде, така както на него са се предвали други животни като е ходил на лов. Съблича горната си дреха и остава гол до кръста. Застава на колене пред вълците и разтваря ръце. Водачът на глутницата прави скок и захапва гърлото му в абсолютна тишина.
Виждам как душата му напуска тялото и се виждаме, спускам се към него, прегъщаме се, плачем от щастие. Казвам му, че не искам никога повече да се разделяме, питам го ‘защо ни разделят’? Това да съм с него е съвършеното щастие.
Смъртта на идеала
Понякога подсънанието избира да разглежда един живот, повече от веднъж, и да показва нови сцени, да дава нови детаили и нюанси, в последователни сесии хипнотична регресия. Възможно е един живот да се разглежда два, три, пет и повече пъти. В последните месеци аз виждам един и същи живот вече повече от десет пъти и мисля, че вече имам материал за цял сериал по HBO :).
За това може да има различни причини. Една такава може да бъде, че в първата сесия човек не е бил готов да види всички елементи от миналото и подсъзнанието, знаейки това, не му причинява стрес, за който не е готов. Друга възможност е, повтарящият се живот да носи важно послание за настоящето и да има нужда от повече от веднъж за да се разкрият всички важни детаили.
И трета възможна причина, която съм забелязала е, че може в момента да имаме други въпроси или проблеми за решаване от първия път, в който сме го видели и новите детаили, да отговарят на тези нови възникнали пред нас проблеми.
Преди време, когато виждах един живот няколко пъти в различни сесии, терапевтът попита подсъзнанието ми, защо ми показва същото отново и отново. Отговорът беше: “Защото случилото се тогава е точно същото като случващото се сега”.
По мои наблюдения много пъти се повтарят животи, които са били наситени със събития, има драматични, сложни взаимоотншения и сме отново със същите хора в този живот в сходна драма, макар и в различни роли. Подсъзнанието, като вижда, че ние ползваме даден метод, започва да го ползва за да ни покаже, каквото имаме нужда да знаем за да се справим със сигутацията сега. Това със сигурност не е самоцелно. Винаги за да се види един живот, за това има причини в настоящия и нужда, от разбиране, която имаме сега.
В такива ситуации, ще видим, че преди може един човек да ни е бил дете, а друг партньор, а сега нещата да са обратни, може тогава ние да сме били мъж, а сега жена или обратно, но същността на случващото се е еднаква. Душата се стреми да разреши някакъв въпрос по различни начини и поставя космическата си пиеса по рзличен начин, докато успеем да разрешим въпроса. Ще публикувам случай на един живот, видян два пъти.
Първо виждане:
Нощ е, движа се по малка уличка заедно с тълпа. Мъж съм, с бяла ленена риза. Вдъхновен и развълнуван, готов да дам живота си за каузата. Това е Париж, френската революция. Викаме “Vive la révolution”. Отиваме към двореца. Сега сме вече там, аз, заедно с тълпата сме в коридор на двореца, виждам в края на коридора калското семейство, жени в сатенени рокли в пастелни цветове и бели перуки. Няма да ги убием, само ще ги арестуваме, те трябва да бъдат съдени справедливо.
Виждам как на гилотина режат главата на жена. Неприятно ми е да го гледам, но знам, че е справедливо, Чувствам, че сега ще има правда за народа, че ще се променят нещата.
Виждам се по-късно, облечен във военна униформа, станал съм високопоставен военен в армията на Наполеон. Млад съм, оженил съм се за красива кестенява жена. Имаме дете, щастлив съм. Отиваме на бал в двореца. Но нещо започва постепенно да ме гложди. Гледам баловете, дворцовия живот и си давам сметка, че нищо не се е променило отпреди, само сменихме владетеля си, но всичко си е същото за народа и в обществото. Усещам се разочарован и виновен.
Болен съм, лежа на леглото си вкъщи, жена ми е до мен, влиза лекар, преглежда ме и поклаща глава. Разбирам че умирам. Излизам от тялото си.
Второ виждане:
Разхождам се в парк пред дворец. Красив и поддържан, виждам бяла мраморна статуя в центъра на фонтан и пътеки оградени с нисък жив плет, грижливо подрязан и оформен в плетеници. Хубав, слънчев ден. Мъж съм. Облечен съм във военна униформа--ливрея, бричове, бели чорапи, черни кожени обувки. Забелязвам, че обувките изглеждат някак груби. До мен върви младата ми жена и ми се усмихва. Отиваме към двореца. Аз не живея там, това е дворецът на владетел, аз съм военен.
Следващата сцена, е някакво официално събитие в двореца. На трона седи владетелят, разпознавам го, това е Наполеон Бонапарт. От двете му страни са наредени в две колони приближените му, аз съм в колоната отдясно. Пред него има някой, може би делегация, или някой е съден...не знам. Наполеон става и заповядва нещо. Не знам какво точно е, но усещам гняв и възмущение. Гледам този дребен човек, с мазна коса, виждам желанието му за власт и се чувствам отвратен. Виждам, че неговите мотиви за революцията са коренно противопложни на моите и на идеалите ми. Мисля си ‘затова ли направихме революцията, за да заменим едни кръвопийци с други”? Чуввствам се излъган, в най-дълбоките си ценности и вярвания. Изглежда нещо не съм разбрал, не съм преценил. Усещам, че на някакво дълбоко ниво, взимам решение да напусна този живот. Личността не го знае, но душата е взела решение да не си губи времето там и да не захранва тази ситуация с присъствието си.
Последна сцена от живота ми, малко по-късно от това, млад мъж съм, на легло съм, болен съм много, изглежда холера. Потя се, много ми е лошо и умирам скоро.
Какво научих от този живот—две неща: първо, че ако душата вземе решение да си тръгне, нищо не може да я спре и това става по естествен начин, нужно е само категорично решение. И второ—не е възможно да се промени едно общество с революции, ако хората не са дорасли за свободата. Ако им махнеш тиранина с насилие, те ще си сложат нов тиранин, защото само това познават и разбират. Единственият път е вътрешната трансформация, външна не може да има без вътрешна.
За това може да има различни причини. Една такава може да бъде, че в първата сесия човек не е бил готов да види всички елементи от миналото и подсъзнанието, знаейки това, не му причинява стрес, за който не е готов. Друга възможност е, повтарящият се живот да носи важно послание за настоящето и да има нужда от повече от веднъж за да се разкрият всички важни детаили.
И трета възможна причина, която съм забелязала е, че може в момента да имаме други въпроси или проблеми за решаване от първия път, в който сме го видели и новите детаили, да отговарят на тези нови възникнали пред нас проблеми.
Преди време, когато виждах един живот няколко пъти в различни сесии, терапевтът попита подсъзнанието ми, защо ми показва същото отново и отново. Отговорът беше: “Защото случилото се тогава е точно същото като случващото се сега”.
По мои наблюдения много пъти се повтарят животи, които са били наситени със събития, има драматични, сложни взаимоотншения и сме отново със същите хора в този живот в сходна драма, макар и в различни роли. Подсъзнанието, като вижда, че ние ползваме даден метод, започва да го ползва за да ни покаже, каквото имаме нужда да знаем за да се справим със сигутацията сега. Това със сигурност не е самоцелно. Винаги за да се види един живот, за това има причини в настоящия и нужда, от разбиране, която имаме сега.
В такива ситуации, ще видим, че преди може един човек да ни е бил дете, а друг партньор, а сега нещата да са обратни, може тогава ние да сме били мъж, а сега жена или обратно, но същността на случващото се е еднаква. Душата се стреми да разреши някакъв въпрос по различни начини и поставя космическата си пиеса по рзличен начин, докато успеем да разрешим въпроса. Ще публикувам случай на един живот, видян два пъти.
Първо виждане:
Нощ е, движа се по малка уличка заедно с тълпа. Мъж съм, с бяла ленена риза. Вдъхновен и развълнуван, готов да дам живота си за каузата. Това е Париж, френската революция. Викаме “Vive la révolution”. Отиваме към двореца. Сега сме вече там, аз, заедно с тълпата сме в коридор на двореца, виждам в края на коридора калското семейство, жени в сатенени рокли в пастелни цветове и бели перуки. Няма да ги убием, само ще ги арестуваме, те трябва да бъдат съдени справедливо.
Виждам как на гилотина режат главата на жена. Неприятно ми е да го гледам, но знам, че е справедливо, Чувствам, че сега ще има правда за народа, че ще се променят нещата.
Виждам се по-късно, облечен във военна униформа, станал съм високопоставен военен в армията на Наполеон. Млад съм, оженил съм се за красива кестенява жена. Имаме дете, щастлив съм. Отиваме на бал в двореца. Но нещо започва постепенно да ме гложди. Гледам баловете, дворцовия живот и си давам сметка, че нищо не се е променило отпреди, само сменихме владетеля си, но всичко си е същото за народа и в обществото. Усещам се разочарован и виновен.
Болен съм, лежа на леглото си вкъщи, жена ми е до мен, влиза лекар, преглежда ме и поклаща глава. Разбирам че умирам. Излизам от тялото си.
Второ виждане:
Разхождам се в парк пред дворец. Красив и поддържан, виждам бяла мраморна статуя в центъра на фонтан и пътеки оградени с нисък жив плет, грижливо подрязан и оформен в плетеници. Хубав, слънчев ден. Мъж съм. Облечен съм във военна униформа--ливрея, бричове, бели чорапи, черни кожени обувки. Забелязвам, че обувките изглеждат някак груби. До мен върви младата ми жена и ми се усмихва. Отиваме към двореца. Аз не живея там, това е дворецът на владетел, аз съм военен.
Следващата сцена, е някакво официално събитие в двореца. На трона седи владетелят, разпознавам го, това е Наполеон Бонапарт. От двете му страни са наредени в две колони приближените му, аз съм в колоната отдясно. Пред него има някой, може би делегация, или някой е съден...не знам. Наполеон става и заповядва нещо. Не знам какво точно е, но усещам гняв и възмущение. Гледам този дребен човек, с мазна коса, виждам желанието му за власт и се чувствам отвратен. Виждам, че неговите мотиви за революцията са коренно противопложни на моите и на идеалите ми. Мисля си ‘затова ли направихме революцията, за да заменим едни кръвопийци с други”? Чуввствам се излъган, в най-дълбоките си ценности и вярвания. Изглежда нещо не съм разбрал, не съм преценил. Усещам, че на някакво дълбоко ниво, взимам решение да напусна този живот. Личността не го знае, но душата е взела решение да не си губи времето там и да не захранва тази ситуация с присъствието си.
Последна сцена от живота ми, малко по-късно от това, млад мъж съм, на легло съм, болен съм много, изглежда холера. Потя се, много ми е лошо и умирам скоро.
Какво научих от този живот—две неща: първо, че ако душата вземе решение да си тръгне, нищо не може да я спре и това става по естествен начин, нужно е само категорично решение. И второ—не е възможно да се промени едно общество с революции, ако хората не са дорасли за свободата. Ако им махнеш тиранина с насилие, те ще си сложат нов тиранин, защото само това познават и разбират. Единственият път е вътрешната трансформация, външна не може да има без вътрешна.
Image by WikiImages from Pixabay
Зората на човечеството
В зелена гора съм, по-скоро е джунгла. Около мен има огромни дървета, зеленина, влага. На земята съм, усещам, че бягам от нещо, някаква голяма опасност. Поглеждам назад и виждам хищен динозавър, който ме гони. Главата е огромна, прилича ми на тиранозавър рекс, но не знам дали е този вид наистина. Близо до дърво съм и много бързо се покатервам по него, нависоко. Динозавърът удря ствола на дървото, то се клати, аз скачам в короната на друго дърво, после трето, успявам да избягам.
Разглеждам тялото си—имам тънички ръчички и крачета покрити с кафява козина. Изглежда съм нещо като маймунка, малък примат. Мисля, че нямам опашка. Бих се оприличила донякъде на макак, но без опашката. Докосвам лицето си, усещам издадена напред челюст. На корема козинката ми е по-светла, бежова. Женска съм, още съм малка. Живея на голямо дърво с дебели клони заедно с други примати, но не сме голяма група, само няколко са. Виждам една по-голяма от мен и се гушвам в нея, мисля че това е майка ми. Тя разсеяно започва да ме пощи. Храним се с някакви кафяви лъскави семена, като костилка от нещо, мазни са, много хранителни.
Минало е време, аз съм пораснала. Виждам че съм седнала на клон и наблизо има друг примат, мъжки е. Отивам да го пощя. Усещам вкуса на насекомите в устата си—леко сладникав.
Следващото, което виждам е, че съм на едно голямо дърво и за мен се е хванало едно малко маймунче, знам, че това е моето дете. Изпитвам голяма нежност към него, кърмя го.
Следваща сцена, последната за живота ми е как ме грабва нещо летящо от клона на дървото на което седя. Поглеждам нагоре и виждам, че това, което ме грабна прилича на летящ динозавър, нещо като птеродактил, с кожени криле и издължена зъбава муцуна. Издигнало ме е високо над джунглата, която е тъмно зелена и потънала в мъгла. Усещам нокти забити дълбоко в мен. Напускам тялото си.
Задават ми въпрос каква е била целта на този живот. Отговорът е, че пребиваването на духа ми в това тяло изменя ДНК структурата на вида и допринася за еволюцията му. Когато по-развито съзнание влезе в тяло на неразвит вид, светлината и съзнанието, което сваля носи развитие за вида, изменяйки гените му. Заради това, че по-развити души са слезли да живеят в телата на този вид примат е станало възможно същестуванието на човешкия вид, хомо сапиенс, днес. Усещам това като участие в процеса на живота и съм удовлетворена, че съм го направила.
Разглеждам тялото си—имам тънички ръчички и крачета покрити с кафява козина. Изглежда съм нещо като маймунка, малък примат. Мисля, че нямам опашка. Бих се оприличила донякъде на макак, но без опашката. Докосвам лицето си, усещам издадена напред челюст. На корема козинката ми е по-светла, бежова. Женска съм, още съм малка. Живея на голямо дърво с дебели клони заедно с други примати, но не сме голяма група, само няколко са. Виждам една по-голяма от мен и се гушвам в нея, мисля че това е майка ми. Тя разсеяно започва да ме пощи. Храним се с някакви кафяви лъскави семена, като костилка от нещо, мазни са, много хранителни.
Минало е време, аз съм пораснала. Виждам че съм седнала на клон и наблизо има друг примат, мъжки е. Отивам да го пощя. Усещам вкуса на насекомите в устата си—леко сладникав.
Следващото, което виждам е, че съм на едно голямо дърво и за мен се е хванало едно малко маймунче, знам, че това е моето дете. Изпитвам голяма нежност към него, кърмя го.
Следваща сцена, последната за живота ми е как ме грабва нещо летящо от клона на дървото на което седя. Поглеждам нагоре и виждам, че това, което ме грабна прилича на летящ динозавър, нещо като птеродактил, с кожени криле и издължена зъбава муцуна. Издигнало ме е високо над джунглата, която е тъмно зелена и потънала в мъгла. Усещам нокти забити дълбоко в мен. Напускам тялото си.
Задават ми въпрос каква е била целта на този живот. Отговорът е, че пребиваването на духа ми в това тяло изменя ДНК структурата на вида и допринася за еволюцията му. Когато по-развито съзнание влезе в тяло на неразвит вид, светлината и съзнанието, което сваля носи развитие за вида, изменяйки гените му. Заради това, че по-развити души са слезли да живеят в телата на този вид примат е станало възможно същестуванието на човешкия вид, хомо сапиенс, днес. Усещам това като участие в процеса на живота и съм удовлетворена, че съм го направила.
Image by Sebastian Ganso from Pixabay
Измяната
Виждам се в ярко осветена бална зала с лъскав паркет. Разкошен интериор, кристални полилеи блестят. Залата е пълна с танцуващи двойки. Жена съм. Стоя отстрани, гледам ги и съм приятно развълнувана. Поглеждам надолу и виждам, че съм облечена в разкошна бяла рокля с голи рамене, бродерии и тюл. На краката ми има бели сатенени обувки обшити с мъниста. Искам да видя лицето си, намирам голямо огледало в златна рамка и се оглеждам: бяла кожа, тъмна коса, разделена на път и много букли от двете страни, падащи към раменете. Млада и красива съм. Знам, че това е Русия, 19-ти век.
Появява се мъж, хваща ме за ръка. Танцуваме. Очите му светят в усмивка и страст, гледа ме втренчено. Мъжествен, много жизнен мъж, като млад жребец. Усещам горещина, която се разлива по мен, сърцето ми препуска, желая го.
Вкъщи съм. Съпругът ми се облича за да излезе навън и ме гледа ледено. Усещам колко е обиден и наранен. Не иска да говори с мен. Ще има дуел. Изневерила съм му с мъжа от балната зала, всички са разбрали, честта на мъжа ми е наранена. Случилото се обсъжда от всички светски клюкарки и е тема на деня. Чувствам се притеснена, не искам никой от тях да загине в дуела. Стомахът ми е като възел.
За щастие, никой не загива, но мъжът ми се развежда с мен. Не може да преглътне предателството и обидата. Знам, че е заслужено, но ми е мъчно. Мъчно ми е, защото аз всъщност дълбоко обичам мъжа си, а този, с когото му изневерих е просто страстна среща, а не любов и не си е струвало. Знам, че беше грешка.
Заминавам в чужбина, за да не виждам същите хора, да не виждам погледите им и да не достигат до мен клюките им, да не виждам и мъжа си. Живея във вихъра на дворцовия живот, балове, социални събития, скъпи курорти. Много мъже ме искат за съпруга, но това не ме интересува. Знам, че този, който обичах е загубен за мен, заради грешката ми. Въпреки това съм горда и самоуверена жена. Имам много любовници, правя каквото си искам. Казвам си, че имам право на грешките си, на изборите си, на живота си, че сама съм господар на себе си...Но усещам, че съм загубила най-ценното, истинската си любов. Умирам млада.
На въпросът какво научих от този живот, получавам отговор, че е трябвало да разбера какво е да бъда виждана и ценена заради това което съм, заради собствената ми личност, да бъда ярка и желана. А също да знам, че си струва да се сдържи сексуална страст за да не бъде наранен, този, който наистина обичаш. Сексът е важен, но любовта е по-важна. Приоритетите трябва да са подредени правилно и любовта винаги е първи приоритет.”
Танцьорката от Раджастан
С помощта на Роксана видях някои от своите минали съществувания. Споделям тази опитност, за да покажа връзката между миналото и настоящето. Преди повече от десет години се разминах с един човек в планината. Той ме погледна само. Погледът му ме порази и разтърси издълбоко. Влюбих се, но нищо не знаех за него. Виждах образа му всяка секунда в съзнанието си и горях. След година го срещнах пак. Написах му много прекрасни стихове. Той никога не ме доближи - женен е по любов. Поисках да разбера защо срещата с този човек е била толкова велико вътрешно събитие за мен.
В регресия видях как двамата живеем в древна Индия. Аз съм танцьорка, танцувам пред богати хора, а той продава килими. Видях любовна сцена. После той замина с керван, натоварен с килими, а аз останахда го чакам. Той никога не се завърна. Аз го чаках до края на живота си. Видях се като баба, която чука нещо в едно хаванче и е много тъжна. Умрях. Тогава Роксана ме попита искам ли да знам какво е станало с него. И видях, че пътува в една пустиня, нападат ги мъже с черни чалми, той пада и един кон стъпва на главата му и той загива там.
Интересно, че в регресията тя го нарече със сегашното му име, а аз не знаех кой е това и за кого говори тя. Значи съм била в дълбок транс, откъсната от настоящата си личност.
След време му разказах това преживяване, а той ми сподели: "Знаеш ли, че винаги съм си мечтал да имам една стая с един голям стан и по цял ден да тъка килими.
В регресия видях как двамата живеем в древна Индия. Аз съм танцьорка, танцувам пред богати хора, а той продава килими. Видях любовна сцена. После той замина с керван, натоварен с килими, а аз останахда го чакам. Той никога не се завърна. Аз го чаках до края на живота си. Видях се като баба, която чука нещо в едно хаванче и е много тъжна. Умрях. Тогава Роксана ме попита искам ли да знам какво е станало с него. И видях, че пътува в една пустиня, нападат ги мъже с черни чалми, той пада и един кон стъпва на главата му и той загива там.
Интересно, че в регресията тя го нарече със сегашното му име, а аз не знаех кой е това и за кого говори тя. Значи съм била в дълбок транс, откъсната от настоящата си личност.
След време му разказах това преживяване, а той ми сподели: "Знаеш ли, че винаги съм си мечтал да имам една стая с един голям стан и по цял ден да тъка килими.
Проповедникът
Още един живот. Този път като че ли няма "поука", няма научен урок. Просто живот, който отразява мои характеристики, очевидно свойствени за душата ми, а не само за дадена личност в конкретно прераждане, но проявени в екстремна форма.
Виждам, че съм паднал на прашен път. Мъж съм, изглежда на средна възраст, може би 30-40 годишен. Усещам, че съм окован във вериги и един римски войник ме дърпа да вървя, но аз съм паднал на колене. Усещам болка от раните по краката си от каменистия сух път. Облечен съм в дрипи, мириша зле. С прораснала брада и сплъстена коса. Наоколо е полу-пустинно, сухи, криви дървета, сивкави оскъдни треви между камъните. Жега. Това е Юдея. Терапевтът ме пита коя година е...Не зная, но знам, че император е Тиберий.
Не мразя войника, който ме дърпа и не ме е страх от него. Не ме е страх и от това, какво ще стане с мен. Не мисля за това и не ме интересува. Просто преживявам затруднението и болката, в които се намирам в момента, такива каквито са.
Разбирам, че съм евреин. Луд проповедник. Нямам дом, живея навън и проповядвам на хората за Бога. За това как трябва да живеят. Както седя някъде из уличките на града, внезапно започвам да говоря нещо, някакво поучение, без да се интересувам има ли кой да ме слуша. Понякога спира един човек, понякога няма никой, а понякога се събира тълпа. Мен не ме интересува това. Ако имам какво да кажа, го казвам. Изпълнявам по този начин Волята на Бога. Бог е единственото, което има значение за мен. Не контактувам с никого, нямам приятели, нямам семейство. Хората индивидуално не ме интересуват. Не обичам никого и не мразя никого. Но знам, че имам мисия да им помогна да станат по-добри. Хората не знаят дали съм луд или съм наистина пророк. От страх да не би да постъпят зле с пророк на Бога, понякога спират да слушат какво говоря и ми подхвърлят някаква храна или дребна монета.
Искам да разбера какво им проповядвам...В съзнанието ми нахлува информация-- едно от поученията ми е било за това, че хората трябва да спрат да бъдат двулични. Да спрат да се преструват, че изпълняват волята на Бога, а всъщност да намират заобиколни пътечки, в които привидно са спазили буквата на закона, но знаят, че са нарушили смисъла му. Казвам им, че не могат да излъжат Бог, че Бог знае какво е в сърцето им и какви са намеренията им, и че трябва да спазват заповедите наистина, а не привидно.
Разбирам, че съм казал, че статуите на римляните изобразяващи богове са лъжливи. Казвам им, че няма отделни богове като Венера и Юпитер с тела като на хора. Че това са измислици. Има само един Бог и той не може да бъде изобразен.
Това е достигнало до римляните и те ме арестуват за богохулство. Мен изобщо не ме инетресува това. Аз съм тук за да говоря истината. Кой как я приема не е моя работа. Затова сега ме влачат по този прашен път.
Войниците ме хвърлят в нещо като плитък кладенец без вода, с решетка отгоре. След известно време единият от тях идва и излива върху мен някаква воняща помия. Отгоре хвърля парче хляб, което попива от смърдящата течност. Залива се от смях. Подиграва се с лудия богохулник. Аз изобщо не се впечатлявам от това. Леко зачиствам лицето си от помията, взимам хляба и го изяждам. Не мразя войника, не съм обиден, не ме е страх…
Следващата сцена, която виждам е как съм разпънат на Т-образен кръст покрай пътя, заедно с още десетки престъпници--убийци, крадци. Все така не изпитвам нищо, освен физическия дискомфорт, нямам страх или гняв. Това е краят.
Виждам, че съм паднал на прашен път. Мъж съм, изглежда на средна възраст, може би 30-40 годишен. Усещам, че съм окован във вериги и един римски войник ме дърпа да вървя, но аз съм паднал на колене. Усещам болка от раните по краката си от каменистия сух път. Облечен съм в дрипи, мириша зле. С прораснала брада и сплъстена коса. Наоколо е полу-пустинно, сухи, криви дървета, сивкави оскъдни треви между камъните. Жега. Това е Юдея. Терапевтът ме пита коя година е...Не зная, но знам, че император е Тиберий.
Не мразя войника, който ме дърпа и не ме е страх от него. Не ме е страх и от това, какво ще стане с мен. Не мисля за това и не ме интересува. Просто преживявам затруднението и болката, в които се намирам в момента, такива каквито са.
Разбирам, че съм евреин. Луд проповедник. Нямам дом, живея навън и проповядвам на хората за Бога. За това как трябва да живеят. Както седя някъде из уличките на града, внезапно започвам да говоря нещо, някакво поучение, без да се интересувам има ли кой да ме слуша. Понякога спира един човек, понякога няма никой, а понякога се събира тълпа. Мен не ме интересува това. Ако имам какво да кажа, го казвам. Изпълнявам по този начин Волята на Бога. Бог е единственото, което има значение за мен. Не контактувам с никого, нямам приятели, нямам семейство. Хората индивидуално не ме интересуват. Не обичам никого и не мразя никого. Но знам, че имам мисия да им помогна да станат по-добри. Хората не знаят дали съм луд или съм наистина пророк. От страх да не би да постъпят зле с пророк на Бога, понякога спират да слушат какво говоря и ми подхвърлят някаква храна или дребна монета.
Искам да разбера какво им проповядвам...В съзнанието ми нахлува информация-- едно от поученията ми е било за това, че хората трябва да спрат да бъдат двулични. Да спрат да се преструват, че изпълняват волята на Бога, а всъщност да намират заобиколни пътечки, в които привидно са спазили буквата на закона, но знаят, че са нарушили смисъла му. Казвам им, че не могат да излъжат Бог, че Бог знае какво е в сърцето им и какви са намеренията им, и че трябва да спазват заповедите наистина, а не привидно.
Разбирам, че съм казал, че статуите на римляните изобразяващи богове са лъжливи. Казвам им, че няма отделни богове като Венера и Юпитер с тела като на хора. Че това са измислици. Има само един Бог и той не може да бъде изобразен.
Това е достигнало до римляните и те ме арестуват за богохулство. Мен изобщо не ме инетресува това. Аз съм тук за да говоря истината. Кой как я приема не е моя работа. Затова сега ме влачат по този прашен път.
Войниците ме хвърлят в нещо като плитък кладенец без вода, с решетка отгоре. След известно време единият от тях идва и излива върху мен някаква воняща помия. Отгоре хвърля парче хляб, което попива от смърдящата течност. Залива се от смях. Подиграва се с лудия богохулник. Аз изобщо не се впечатлявам от това. Леко зачиствам лицето си от помията, взимам хляба и го изяждам. Не мразя войника, не съм обиден, не ме е страх…
Следващата сцена, която виждам е как съм разпънат на Т-образен кръст покрай пътя, заедно с още десетки престъпници--убийци, крадци. Все така не изпитвам нищо, освен физическия дискомфорт, нямам страх или гняв. Това е краят.
Сицилианката
Аз съм жена на около 45 г. Мъжът ми е рибар. Живеем в Сицилианско градче, първата половина на 20-ти век. Виждам каменния двор на къщата си, разположена на хълм, нещо като тераса, откъдето се разкрива гледка към морето. Каменна чешма с широко корито, напечени от слънцето каменни плочи. Долу на каменистия бряг има рибарски лодки. Морето е красиво, но не ме радва да го гледам. Знам, че то е жестоко и непредсказуемо. Знам, че всеки ден, в който мъжът ми отива за риба, може да е този, в който не се връща повече. Свикнала съм да живея с тази надвиснала над нас смърт. Всички на острова са така. Това е реалността на живота за семействата на рибарите.
Имаме един син, момче на около 18 години. Обичам го много силно. Той е смисълът на живота ми.
Мъжът ми е запален по политика. Привърженик е на Мусолини. Вярва в идеите му. Аз не се занимавам с това, но някак си усещам, че това е нещо лошо и опасно. Един ден хората на Мусолини идват на острова за да набират доброволци за войници. Мъжът ми казва на сина ни да се запише. Той е още много млад, уплашен е, не иска да ходи, но авторитетът на баща му го принуждава да замине. Почувствал го е като задължителна стъпка във възмъжаването. Следващото нещо, което трябва да се направи в живота, след като баща му така казва…
Виждам го как заминава заедно с още много младежи. Минават през площада, с торби от плат на гърба, в които са оскъдните им вещи. Всички са уплашени, отстрани мълчаливо ги гледат хората. Има тържествена музика, която звучи нелепо и фалшиво сред мълчанието на хората и гъстия страх във въздуха. И аз съм там, под едно дърво. Сърцето ми е свито, мисля си, че може би за последен път виждам сина си.
Следващата сцена, която виждам е мъжът ми, който идва разплакан. Лицето му е сгърчено от скръб. Хлипа и ми казва, че синът ни е загинал. Аз го гледам със замръзнало лице. Не плача. В мен избликва студена омраза и презрение. Гледам го ледено и му казвам: “Ти си игра на война със сина ми!”. Мисля си, колко глупав и слаб е мъжът ми. Как не е имал любов да пожали сина си и го е пратил да умре, заради своите политически фантазии, които детето не е разбирало. Не ми е жал за мъката му. Сърцето ми е празно за него.
Животът ми вече няма смисъл. След няколко години умирам. В отвъдното ме посреща синът ми, усмихнат, хубав...Прегръщаме се и той ми казва, че не е имало значение, че е умрял, защото ние никога не умираме, и ето, пак сме заедно. Била е само кратка раздяла. Любовта събира душите и през измеренията.
Терапевтът ме пита какво съм научила от този живот. Основното е било, да видя последиците от това да не се боря до край за това, което считам за правилно. Аз не съм била съгласна синът ми да замине на война, но не съм се осмелила да се изправя срещу мъжа си достатъчно категорично и да предотвратя това да стане. Разбирам с огромна яснота, че когато знам, че нещо е правилно, трябва да се боря до смърт, ако е нужно, за да защитя тези, които обичам. Да мога да застана срещу всеки авторитет и всяка власт, срещу всяко насилие, с цялата сила на характера и душата си.
Имаме един син, момче на около 18 години. Обичам го много силно. Той е смисълът на живота ми.
Мъжът ми е запален по политика. Привърженик е на Мусолини. Вярва в идеите му. Аз не се занимавам с това, но някак си усещам, че това е нещо лошо и опасно. Един ден хората на Мусолини идват на острова за да набират доброволци за войници. Мъжът ми казва на сина ни да се запише. Той е още много млад, уплашен е, не иска да ходи, но авторитетът на баща му го принуждава да замине. Почувствал го е като задължителна стъпка във възмъжаването. Следващото нещо, което трябва да се направи в живота, след като баща му така казва…
Виждам го как заминава заедно с още много младежи. Минават през площада, с торби от плат на гърба, в които са оскъдните им вещи. Всички са уплашени, отстрани мълчаливо ги гледат хората. Има тържествена музика, която звучи нелепо и фалшиво сред мълчанието на хората и гъстия страх във въздуха. И аз съм там, под едно дърво. Сърцето ми е свито, мисля си, че може би за последен път виждам сина си.
Следващата сцена, която виждам е мъжът ми, който идва разплакан. Лицето му е сгърчено от скръб. Хлипа и ми казва, че синът ни е загинал. Аз го гледам със замръзнало лице. Не плача. В мен избликва студена омраза и презрение. Гледам го ледено и му казвам: “Ти си игра на война със сина ми!”. Мисля си, колко глупав и слаб е мъжът ми. Как не е имал любов да пожали сина си и го е пратил да умре, заради своите политически фантазии, които детето не е разбирало. Не ми е жал за мъката му. Сърцето ми е празно за него.
Животът ми вече няма смисъл. След няколко години умирам. В отвъдното ме посреща синът ми, усмихнат, хубав...Прегръщаме се и той ми казва, че не е имало значение, че е умрял, защото ние никога не умираме, и ето, пак сме заедно. Била е само кратка раздяла. Любовта събира душите и през измеренията.
Терапевтът ме пита какво съм научила от този живот. Основното е било, да видя последиците от това да не се боря до край за това, което считам за правилно. Аз не съм била съгласна синът ми да замине на война, но не съм се осмелила да се изправя срещу мъжа си достатъчно категорично и да предотвратя това да стане. Разбирам с огромна яснота, че когато знам, че нещо е правилно, трябва да се боря до смърт, ако е нужно, за да защитя тези, които обичам. Да мога да застана срещу всеки авторитет и всяка власт, срещу всяко насилие, с цялата сила на характера и душата си.
Ще се отворят нови врати
Аз съм дете на около 12 години, момче. Вървя бос по пътя към града. Виждам мръсните си боси крака и скъсани панталони до под коляното. Трябва да си намеря работа там, за да се изхранвам. Сам съм. Терапевтът ме пита къде е домът ми, родителите ми...Аз потръпвам, не искам да видя. Знам, че нещо ужасно е станало, виждам за миг изпепелена къща, някъде зад себе си, но не искам да се вглеждам в това. Знам, че родителите ми вече ги няма, нямам никого на света.
Вече съм пред стените на града. Той е на хълм, надолу се виждат градини и лозя. Ограден е с висока и дебела сива каменна стена и има голяма порта. Преминавам през къс каменен мост и влизам под арката на портата. Усещането ми е, че това е ренесансова Италия.
Прескачам малко напред в бъдещето--станал съм чирак на някакъв търговец. Като че ли продава билки и лекарства. Виждам го как ме е съборил и ме е хванал за врата, защото мисли, че съм откраднал нещо...Аз съм ужасен, не знам дали наистина съм откраднал. Изглежда ме е пуснал, защото съм жив и след това.
Виждам се като млад мъж на около 20 години. Чувствам се добре, щастлив съм. Облечен съм добре, виждам краката си обути с високи ботуши от мека кафява кожа. Днес се женя. Радостно и леко ми е. Не се тревожа за прехраната си. Нещата вървят добре.
Виждам се като човек на около 60 г, седящ пред петнадесетина студенти. Говоря им нещо за билките, показвам им един корен в буркан с течност. Питам ги нещо. Усмихвам се. Изглежда съм професор по “медицина”, каквото и да е представлявала медицината тогава. Имам мазна мека шапка на главата си. Като че хигиената не е на най-високо ниво в онези времена. Приятно ми е да преподавам. Интересно ми е, чувствам, че правя нещо важно и добро за хората. Студентите ми са много сериозни и съсредоточени в думите ми, уважават ме.
Много съм стар. Лежа на леглото си и знам, че умирам. Въздухът е спарен и е полутъмно. До мен в стаята, на един стол, седи млада жена и ми прави компания. Чакат ме да умра. Спокоен съм. Не изпитвам болка. Внезапно реалността пред мен се пропуква и ярка бяла светлина нахлува. Като с мощен вакуум съм изваден от това тяло и вече съм от другата страна, в едно празно място, потопено в бяла светлина. Чувствам се удовлетворен от живота си. Доволен съм как съм го изживял.
Терапевтът ме пита каква е била целта му, какво съм научил от него. Идва отговорът--за да запомня, че дори след като всичко е изпепелно и изглежда, че няма бъдеще, бъдеще ще има. Ще се отворят нови врати. Ще има щастие и любов. Ключовата фраза е : “Помни: Ще се отворят нови врати”. Ще имам възможност да допринеса за света и другите с това, което правя, на каквото ниво и по какъвто начин е възможен в това време, при тези обстоятелства. И това е всичко, което се иска.
Вече съм пред стените на града. Той е на хълм, надолу се виждат градини и лозя. Ограден е с висока и дебела сива каменна стена и има голяма порта. Преминавам през къс каменен мост и влизам под арката на портата. Усещането ми е, че това е ренесансова Италия.
Прескачам малко напред в бъдещето--станал съм чирак на някакъв търговец. Като че ли продава билки и лекарства. Виждам го как ме е съборил и ме е хванал за врата, защото мисли, че съм откраднал нещо...Аз съм ужасен, не знам дали наистина съм откраднал. Изглежда ме е пуснал, защото съм жив и след това.
Виждам се като млад мъж на около 20 години. Чувствам се добре, щастлив съм. Облечен съм добре, виждам краката си обути с високи ботуши от мека кафява кожа. Днес се женя. Радостно и леко ми е. Не се тревожа за прехраната си. Нещата вървят добре.
Виждам се като човек на около 60 г, седящ пред петнадесетина студенти. Говоря им нещо за билките, показвам им един корен в буркан с течност. Питам ги нещо. Усмихвам се. Изглежда съм професор по “медицина”, каквото и да е представлявала медицината тогава. Имам мазна мека шапка на главата си. Като че хигиената не е на най-високо ниво в онези времена. Приятно ми е да преподавам. Интересно ми е, чувствам, че правя нещо важно и добро за хората. Студентите ми са много сериозни и съсредоточени в думите ми, уважават ме.
Много съм стар. Лежа на леглото си и знам, че умирам. Въздухът е спарен и е полутъмно. До мен в стаята, на един стол, седи млада жена и ми прави компания. Чакат ме да умра. Спокоен съм. Не изпитвам болка. Внезапно реалността пред мен се пропуква и ярка бяла светлина нахлува. Като с мощен вакуум съм изваден от това тяло и вече съм от другата страна, в едно празно място, потопено в бяла светлина. Чувствам се удовлетворен от живота си. Доволен съм как съм го изживял.
Терапевтът ме пита каква е била целта му, какво съм научил от него. Идва отговорът--за да запомня, че дори след като всичко е изпепелно и изглежда, че няма бъдеще, бъдеще ще има. Ще се отворят нови врати. Ще има щастие и любов. Ключовата фраза е : “Помни: Ще се отворят нови врати”. Ще имам възможност да допринеса за света и другите с това, което правя, на каквото ниво и по какъвто начин е възможен в това време, при тези обстоятелства. И това е всичко, което се иска.
Image by Felicity_Kate11 from Pixabay